January Wrap up and February TBR

1/12

С приключването на първият месец от годината идва и първият за 2016 Wrap up. Не беше особено продуктивен месец спрямо тези преди него. Краят на срока за мен не беше натоварващ, но за сметка на това следващите месеци ще се окажат едни от най-заетите ми.
Книгите, прочетени от моя страна за януари са само две – не заради това, че нямах време или е краят на срока, а някак си не ми се четеше друго освен тях.  Голяма част от месец януари бе прекаран в четене за света на Синдер и приятелите ѝ, което ми се струва – проточих повече от нужното предвид колко ми хареса поредицата до този етап.

Първата завършена книга за този месец, а и година, бе „Алена кралица“ от Виктория Айвярд. Не останах никак разочарована нито от нея, нито от факта, че (надявам се) ще бъде едно от най-добрите попадения за оставащите 11 месеца. От излизането на романът на Айвярд бях изчела доста мнения - и позитивни, и отрицателни. Всяко едно от тях само подсилваше интереса ми и няколко месеца, вече след малко по-слабата вълна от емоции на читателите, реших да се захвана с „Алена кралица“. Единственото, което искам след последното изречение на първата книга е продължението ѝ -  „Стъкленият меч“.

Обстойно мнение може да прочетете тук.

Втората книга, която направи януари изпълнен с приключения и забавни сцени, беше „Крес“ от Мариса Майер. „Лунните хроники“ се превърна в едно от най-интересните попадения през изминалата година с първите две книги от поредицата, а третата не беше никак зле за второ произведение за 2016.

Мариса Майер не е изневерила и на стила си и тук; продължава да ни радва с любимите ни двойки и приключенията през които те трябва да преминат за да постигнат успешен резултат. „Крес“ беше едно добро продължение на „Скарлет“ и добър завършек, каращ читателя да иска повече от света на героите. Колкото повече се доближаваме до края, толкова по-задълбочено, но въпреки това леко, ни бива представен света в поредицата. От самото начало промяна в характера настъпи при всеки един от тях и както заедно, те така и поотделно преживяха по нещо, което ги накара да израснат. Началото на краят предстои в четвъртата, и последна, книга – „Зима“.

Цялостно ревю тук.

Привикването ми към първа смяна, която не съм била от едва ли не цяла година, гледането на сериали, отделяне от време за среща с приятели и четене на книги ще се окаже едно от най-трудното съчетаване поне в близкият един месец. Минимум. Освен това трябва да се готвя за два изпита, за който времето ще дойде по-бързо от когато и да е. Вторият месец от 2016 ще отделя време за две книги, вероятно ще има и трета, която не е включена в списъка, но нищо не се знае. Само това, че споменатите две ми се иска да бъдат прочетени. Една от които отлагам да приключа от септември 2015 и най-вероятно ще започна отново, както и друга, която излезе през изминалият месец и започнах на 30 януари. 

Това са „Петата вълна“ от  Рик Янси. Обмислям да я започна от самото начало поради това, че не помня почти нищо, а допълнителен фактор за довършването ѝ е филма, който беше плануван за излизане за около средата на януари. Чувала съм доста добри отзиви, но и не чак толкова добри спрямо романът на Янси и ми се иска да видя накъде клоня аз; иска ми се да изградя мнение по книгата, а след това да видя как са се справили и с филма, за който ми беше интересно още преди да започна с прочита на книгата. 

Следващата книга, която възнамерявам да приключа е „Тъмна дарба“ от Александра Бракен. Не съм попадала на много мнения относно тази антиутопия, но от прочетените до момента съм оставала с добро впечатление. Това ще бъде първата книга на Бракен, която чета и се надявам, въпреки не-чак-толкова-високите ми очаквания, романът да ми хареса и това да е един от новооткритите автори, които ще бъдат в топ листа ми. 

„Крес“ от Мариса Майер

Мариса Майер ни въведе в историята на Синдер и Скарлет оприличени на Пепеляшка и Червената шапчица. В тази книга се запознаваме с Крес представена ни в ролята на Рапунцел, но както и в предишните две книги от поредицата, общо между приказките и книгите на Майер почти няма.

С приближаването към последната книга – „Зима“, обстоятелствата в поредицата стават все по-обтегнати, а нетърпението спрямо действието на героите – още по-силно.

За втори път авторката преплита историите на своите герои по начин по който да получи желаната реакция от читателите.

Главните герои в третата книга са Крес - затворена в Кулата от чародейците на кралицата от доста години, и Трън – този с когото се запознахме при бягството на Синдер във втората книга.

Двамата биват изключително интересни като персонажи – с примесена доза хумор, те са едни от тези, които внасят светлина в едни от най-тъмните моменти и ти дават надежда, че всичко ще бъде наред.

Голяма част от действието е отделено за Трън и Кресънт, които немалко пъти ми стопляха сърцето, въпреки че в отделни моменти ми бяха по-антипатични с държанието си. И все пак това се очакваше от мъжкият герой – още при запознанството ни с него той ни беше представен като саркастичен и въпреки това – мислещ за тези до него, дори и да не го показва в правилните моменти.

Както във „Скарлет“ то и тук проследяваме няколко гледни точки – екипът на Синдер и в двореца при Каито, а по-късно, макар и не толкова често, при Скарлет Беноа.

Както до този момент Мариса се е справила на добро ниво с продължението на поредицата.

Действието след средата на книгата поема в малко по-различна посока и в даден момент е забързано до толкова, че просто да не отегчи читателя прекалено.

Събитията достигат до връхната си точка в моментът в който плана на екипа стартира. Въпреки това дългоочаквания момент от всички читатели тепърва предстои, а краят на „Крес“ е точно където трябва да бъде – не му трябваше нито повече, нито по-малко. Историята вместо разпокъсана заради вмъкването на три различни персонажа е точно обратното на това – животът на трите момичета е навързан на една нишка, а заедно с тяхното присъединяване, ние се срещаме и още три, различни по характери, героя – Каи, Вълка и Трън. И тримата играят важна роля в случващото се, та дори и в екипа на киборга-механик. Заедно всички те обрисуват една качествена картина чрез която трябва да се сложи края на управлението на Левана и възкачването на принцеса Селена на трона, за което всички тръпнат в очакване да разберат как ще се случи или дали Майер няма да ни изненада с обрат, за който не сме си и помисляли до сега.

„Крес“, макар и с приближаването си към края, не става по-натоварваща откъм събития и тяхното възприемане. За пореден път традицията продължава и тук има комични моменти, които те откъсват от сериозността на ситуацията.

“– Капитане? – сърцето ù се сви.

– Да? – Трън вирна глава. Крес събра шифона, който покриваше полите ù.

– Как мислиш, дали съдбата ни е събрала заедно?

Трън примижа и след като помисли малко, поклати глава.

– Не, сигурен съм, че беше Синдер.”

source: rykemedows.tumblr.com

Успяла да съчетае сладки моменти с епични бойни сцени – Майер постига желан, очакван и най-вече разтапящ момент за голяма част от аудиторията на поредицата „Лунните хроники“.

"Обещавам, че няма да позволя да умреш нецелуната."

Освен, че се докосваме до Крес и Трън – проследяваме и чувствата на останалите герои.

Пътят по който поема животът на Каито и Синдер се усложнява до даден момент след което идва този на истината. Всичко започна с тяхната среща и е редно да приключи с тях, без да забравяме и останалите персонажи, които са като глътка свеж въздух в отделни сцени и разведряват обтегнатата обстановка.

Разкрива ни се една по-различна част на Вълка, такава каквато не сме очаквали, че съществува в него. Загрижен за любовта си, той мисли без да действа и единственото, което желае е нейната безопасност.

“– Тя е моята алфа – измърмори той с натрапчива тъга в гласа си.

Алфа.

(…)

– Като звездата ли?

– Каква звезда?

(…)

– О, ами, в съзвездията най-ярката звезда се нарича алфа. И аз си помислих, че

искаш да кажеш, че тя е… като… твоята най-ярка звезда. – (…) Но вместо да ù се присмее, Вълка въздъхна.      

– Да – каза той и погледът му се плъзна нагоре към пълната луна, която се бе

показала на синьото вечерно небе. – Точно така е.”

В първата книга авторката тепърва ни подготвяше за приключенията през които тепърва ще преминаваме и жертвите от тях. В „Синдер“ тепърва се запознавахме с идеята. В „Скарлет“ видяхме част от израстването на познатите ни герои, а в „Крес“ то е по-засилено и подготвящо за началото на краят.

В последните страници на третата част, Мариса Майер вмъква персонажът и на Снежанка въплътила се в ролята на принцеса Зима – доведената дъщеря на Левана, която макар и с няколко минутна поява, успява да заинтригува с мистериозността в характера си и прави впечатление далеч по-добро от това на мащеха си. Зима, която е достатъчна за да постави въпросителни на места, които до този момент не са съществували и да постави въпроса дали тя може да е ключът към оправянето на проблема с който нашите герои трябва да се справят успешно.

source: littleschemer.deviantart.com

“– Но ти си луда.

– Знам. – Момичето извади една малка кутия от кошницата. – А знаеш ли откъде

знам?

Скарлет не отвърна.

– Защото от години стените на двореца кървят, а никой друг не го вижда.”

„Алена кралица“ от Виктория Айвярд

„– Истината е каквато я направя аз. Бих могъл да подпаля този свят и да кажа, че вали дъжд.“

Животът на Мер Бароу е пълна каша. Нещата обаче стават още по-зле след като дарбата ѝ излиза наяве и е принудена да бъде не тази, която е.

Макар и Червена – Мер притежава нещо, което е характерно за Сребърните, а това озадачава всички, които стават свидетели на откритието.

Светът изграден от Виктория Айвярд наподобява на този в други известни поредици – „Изборът“ и от части на „Стъкления трон“. Въпреки общите тропи помежду им, „Алена кралица“ не е като нещо, което си чел преди. Начинът на писане на Виктория е достатъчно интересен за да прикове вниманието на читателят и да го задържи до самия край, когато нещата се обръщат в коренно различна насока и поемат по път, който не сте очаквали.

Разкрива се същността на героите, а последните описания на действието в първата книга от трилогията оставят читателя в обстановка, в която само може да се чуди как нещата се объркаха толкова много и внезапно сме достигнали до такъв обрат в историята на двамата принцове и момичето с червена кръв, но с дарба като на сребърните – Мер Моли Бароу.

Описанията в първа част са на ниво и достатъчно реалистични, така че да можем да изградим света с който авторът ни запознава.

Виктория Айвярд е описателна най-вече в моментите, когато идва времето за битките. В тези сцени ние виждаме нещо, което се откроява на фона на роклите и фалшивите усмивки в двореца. Виждаме, че Сребърните са се чувствали недостижими, знаейки, че се пролива не тяхната кръв, а тази на Червените, а настъпва ли обратът в историята – те не знаят какво да сторят и вината отново я отнасят тези, които не искат нищо повече освен свободата, а не робство; не обезщетения, а просто да знаят, че децата им са в безопасност.

Героите се отличаваха един от друг като всеки един допълваше цялостната картина на Норта и правеше книгата по-лека и изпълнена с най-различни емоции през които да премина читателя.

source: http://victoriaaveyard.com

Мер беше онова силно, въпреки съдбата си, момиче, готово да рискува за да защити близките си, дори това да означава да има сребърна кръв по ръцете си. Тя е тази, която даде началото на ставащото в този свят; тя е това момиче, което трябва да поведе останалите в битката между Сребърни и Червени.

Въпреки външната си промяна към принцеса, Мер е онова момиче, което видяхме да краде на площада за да подпомогне с нещо в семейството си, макар и откраднато от някой друг.

Докрай тя остава вярна на себе си и това, което е по рождение – Червена, която краде, защото тя само това може. И въпреки че смята, че е в сянката на Гиза – по-малката си сестра, момичето Бароу е специална не само заради откритието, което я отличава от останалите Червени, но и заради борбеният си дух, благодарение на който, макар и да не се осъзнава, тя трябва да бъде следващата кралица. Алена кралица.

Изключително силна по характер, макар в началото на книгата да не ми беше харесала толкова много. Самата тя като личност преминава през доста неща до края и макар и не чак толкова видимо, израства като персонаж. Научава се, че не трябва да вярва на всеки, защото

„Всеки може да предаде всеки.“

Кал не беше онзи, който ме удовлетворяваше.  Имаше моменти в които ме имаше на негова страна, но и такива в които ме изпращаше на противоположната. Бъдещият крал на който тежи бъдещето на страната, но въпреки това ми се искаше да повярва, че може да прекрати враждата между двете касти, защото бе достатъчно силен за да накара и едните, и другите да повярват в това.

"Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото. "

Въпреки случилото се, връзката между двамата братя в началото изглеждаше силна и неразрушима; нещо, което въпреки действията ще продължи да бъде един от най-важните елементи в книгата.

source: weheartit

Мейвън ми разкъса сърцето на парчета. От първата му поява пред читателите ме заинтригува с държанието си и това, че застана на страната на Мер; беше готов да рискува своите, та да види спокойствие в Норта. И в това нямаше хич съмнение; с привидно милото си държание спрямо всички, най-вече към момичето Бароу, до която беше винаги и я защитаваше, принц Мейвън спечели симпатиите ми. И въпреки последните си постъпки, той до самият край беше този, който подкрепях и искрено съжалявах за тази маска зад която не успях да видя истинското му „аз“.

„Или може би именно това е крил през цялото време... Собственото си сърце.“

Еванджелин от друга страна бе онзи персонаж, който разнообразяваше обстановката и ѝ придаваше по-весел изглед. Макар и да се държеше далеч от приятно, тя се превърна в един от онези герои без които една книга не може да съществува, не и на по-високо ниво от горе-долу.

Джулиян, макар и второстепенен герой, беше този, който даде отговори на едни от най-важните въпроси на този етап – нима Мер е единствена по рода си или съществуват и други като нея?

Макар да ставаме свидетели на любовен триъгълник (или четириъгълник) развитието не е съсредоточено върху любовният живот на героите, а върху враждата между Червените и Сребърните; върху развитието на Норта и бъдещето на страната.

„– Кал ме предаде, а аз предадох него. А

ти предаде и двама ни по хиляда

различни начина. – Думите са тежки като

камък, но правилни. Толкова правилни. –

Не избирам никого.“

Това е едно от нещата на които Айвярд е заложила и е успяло да направи книгата толкова успешна – нещо от което се нуждаем, но спокойно може да не присъства в обилни количества на този етап от действието. И въпреки малкото количество от такива моменти, те са част от историята и правят обстановката по-напрегната.

“Искате да основа цялата си операция, цялата революция върху някаква тинейджърска любовна история? Не мога да повярвам в това.”

Виктория Айвярд ни предоставя картина от фалшиви усмивки, кралски интриги, убийства и лъжи.

„Алена кралица“, първа част от трилогията, е обещаващо начало на една, позната ни, но развита по по-различен начин, история, която тепърва ще запознава бедното Червено момиче с предизвикателствата на живота и последствията от тях.

„– Веднъж ти казах да прикриеш сърцето си.

Трябваше да ме послушаш.“